Та отиваме в Германията, значи

юли 13, 2016 | | Post a Comment

Беше си турне като всички подобни – с търчане около документацията и визите, с натегнати репетиции и подредба на костюми с педантична точност. Цецо е помощник-ръководител, аз съм нещо като генерален шеф – зер, двама шофьори командоря, оркестър и то събран отвсякъде. Плюс пустите му хлапета, израстнали вече като тинейджъри, Ванко – корепетитора… Бат,Ванко! Че къде без него, с акордеона и цакането на карти в рейса и с неговото: „Деца, кой ще ми подари нещо за хапване?“ или „На кого му се яде печено пиле?“ „На мееееееееееееееен!“ – вряква автобуса, а той примирено констатира: “ И на мен!“ Николай Венков – кларинет. Печен музикант отвред! Диригент на Духовия оркестър, ехеееееее.
Недко – контрабаса – член на ефирния Габровски камерен оркестър, варненски зет, демек мой човек, пълен с измишльотини и смехории. Нали той измисли как се прави дефиле с контрабас по улиците и площадите: взима се количката на жената, дето ходи с нея на пазар, тая с двете колелца, вързва се контрабаса с канапче и юруш подир танцьорите! Цецо е печен отвсякъде, той е артелчик през цялото пътуване, заредил е кафе, безалкохолно и кашкавалено-консервени подробности. Той бие тъпана.
Той постави за турнето и „Елзамански танц“ на Васко Герлима. Ах, този танц и тези ботуши! Отекна като гръм в душите на бирените германци, подпря ги в адекватните кореми и те, честна дума, даже забравиха да надигат халбите. Не че танца не е чудо невиждано, а защото Цецо бе изпипал началото
така пламенно и и нахъсено, че ботушите затрещяха и отекнаха в бирената палатка на дойчовците и им напомниха за хитлеристките орди, за военно-парадни изстъпления и кой знае още какво. Ефекта бе потресаващ, смая и мен, дето снимах с камерата, та се втрещих. Всичко е документирано, да знаете! Като сложим и стреса на хлапетата от голямата зала и сериозната конкуренция…
Естествено, репетиция трябваше да има. На фестивал като на фестивал, този обаче беше с подчертан вкус и мирис на бира. Градът е Битбург, гордостта му е фабриката, логото е „Битте ейн Бит!“
Добре де, ще го напиша в оригинал – „Bitte ein Bit“. Нашите оркестранти де с талони, де с валута участваха активно в този фест и точно за репетицията кой знае къде се запиляха. Децата събрани, Цецо е на линия, обаче само бат,Ванко е тук. „Ванко, това на какво прилича?“ – дежурния ми въпрос към стриктния корепетитор, който виновато пули очи.- „Тръгвай да ги търсиш, аз ги исках тук с инструментите!“ Тъкмо да истерясам ,започват да се точат, но с бирени погледи и безотговорно скръстени ръце. Аз вече съм се притегнала и вдигам тоналност: „Момчета, къде са ви инструментите?“ – питам ,а те видите ли, не били чули, та ги оставили в автобуса, ма то пък автобуса нали е на паркинга, той пък, паркинга, докато отидем, колкото е далеч, пък като е така далеч пък има ли смисъл… Такааааа! Децата се повъртат, Цецо се снишава, а аз вече си кипя. Мамицата им аз на тия музиканти,на инструментите им и как ги домъкнах чак до Германията, а те -неблагодарници! Ако не беше Недко с контрабаса и невинния гузен поглед, сигурно щях да закрещя както си знам, да чуят западняците как крещи туй дребното, нервно същество, кръстено от някого Весела. Ама крещи ли се пред западняци?
И така – сладурите без инструменти. Аз гледам страшно, естествено знам, че това хич не помага и започвам на „раз-два-три“ „Джиновското на Ив.Тодоров. На глас. Мощно, звучно, да капо…
Надвиквам фестивала и луна-парка навън, притаявам вмирисаното на пиво оркестърче и хем броя, хем припявам, хем подхвърлям летящи забележки на танцьорите, хем сварвам да въдворявам ред, тишина и дисциплина сред останалите: „Тихо! По-тихо! Млъквайте всички!“ Докато един се сети, Цецо Младенов -акордеониста ще да е бил. Хвана ме на терца и взе да припява основната мелодия. Ники не издържа и подкара , тананикайки, партията на кларинета. “ Там та тара там та тара, там там тара та там…“ Недко, осенен, подкара баса: „Дун дун дън дън…“ Цецо – тъпана, веднага досложи :“ Дум дум дада…“ Малей, как прозвуча нашето Джиновско, каква интерпретация, каква хрумка. Освободена от музикалното си припенване, взех да снимам с камерата. Беше чудесен, вдъхновен оркестър. Пръстите маркираха движението във всеки инструмент, момчетата съвестно поеха аранжимента на музиката и се получи накрая, дявол да го вземе! Така си беше и е документирано, както казах, за спомен от славното Битбургското турне и славния оркестър без инструменти, там та тара та та…



Want to say something? Post a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *