С ритъм, директно захванат от Космоса

август 28, 2016 | | Post a Comment

Здравейте ! Случвало ли ви се е да чуете мелодия, песен, дори мотив, които да ви притаят и смаят? Кажете“Да“. Всеки има своята музика, която го е препратила към вълшебни асоциации, която го е накарала да мисли, че авторът е извънземен, да кажем. Или че ритъмът е като директно захванат от Космоса. И че там всичко е на мястото си, в магическите измерения. Като ключ,енигма, като мисъл за необяснимото. С такава песен забравяш, че някой е поемал въздух, за да я изпее. Посланието те води в необятни светове и ти сам редиш мислите си в нея. Здравейте, приятели ! Когато това ви се случи, помислете за Космоса, директно захванат с ритъма. Като подарък за новия ден, като вчера, днес и утре.
Като залез и плясък на вълните в корпуса на яхтата…
Един невероятно внезапен гръб на делфин в морето, което е толкова много, а ти си така малка, а двамата сте почти един до друг…
Една синьо-бяла Жизел,повдигана и поставяна в поза- бавно и много внимателно напред и напред, ефирна в своята неподвижност, отдадена на нечии здрави мишци, ръце и бедра, стегнати до пръсване…
Устни, които разглеждаш с интерес и мислиш, че някога си целувал…
Поляна с най-нежната майска трева и лицето ти – на сантиметри от цъфналите минзухари.
А до тях в пръстта живота жужи и бръмка, защото е пролет.
Тишината под Айфеловата кула, след като всички се изкачват нагоре…
Странният вакуум под Чудните мостове в Родопите…
Ромоленето на дъжда и бумтящите помпи под кулата в Пиза…
Нелепата тишина на публика, която си развълнувал и как те всмуква, преди да чуеш ръкопляскане…
Липсата на всякаква логика да пътуваш сама в огромния пътнически самолет…
Морето от Алпи, грандиозно развълнувано, а там долу – стандартния мравуняк от селца и градове, дребнички някак…
Светилището на Делфийския оракул, където погледа дълго търси хоризонта на планините и те кара да мислиш, че древните елини са знаели как да владеят съзнанието на хората…
Някакво незнайно светлинно шоу в някакъв незнаен френски град с незнайно колко хиляди стаени хора, когато изведнъж чуваш „Брала мома Ружа цвете“ и ти се иска да им извикаш :“Тази песен е наша!“
Нека да е пуста тая младост, нека е излел и Дельо, нека сравняваме с лалета и зюмбюли
нещото, наречено обич. Нека има гюлове, малки принцове и всичко, което те стаява в този живот. Нека има ритъм, нека е ритъмът на човешкото сърце. Че той пръв ни среща в живота и последен заглъхва.



Want to say something? Post a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *