Баба ми – гъркинята

февруари 3, 2016 | | Post a Comment

Казваше се Керана и разправят, че надошли от беломорска Тракия.  Беше тънка и чевръста, с дълги плитки до кръста, тънки като миши опашчици накрая. Ходеше с  неизменния чумбер на главата, престилка , препасана за всякакви забърсвания и къс ръкав на сукмана. Лятото ръката й ставаше много тъмна, но само до края на ръкава. Като се съблечеше за баня лъсваше бяла кожа и всякакви следи от кръшна минала хубост. Умря на 93 години, инатеста и урсузеста, с нейното вечно „Нимой“ или “ Ни фирей“ -демек не вирее, не расте, не се развива. Умря просто защото й писна да живее. Направи нещо като гладна стачка след като си счупи крака и разбра, че това е началото на края.  Баба ми Керана – снахите й се скъсваха да я одумват. Едната е майка ми, а другата стринка Вичи.  Все критики, все забележки и за какво? Че всъщност  баба не пожела да им се тръсне на старини да я гледат, а си  остана селско момиче докрай, там, покрай градинката с хризантеми, най-вкусната слива – караджейка, дето растеше точно над селския  клозет и декар-градината, дето вече не можеше да копае в нея, а кокошките се разхождаха важно из буците пръст да клъвнат нещичко, че и без това накрая хич, ама хич не „фирееха“и те и все нещо боледуваха.  Дълго изречение, дълго като живота на баба ми. Оженила се тя по любов  за  Васил Ранков – богатия, чорбаджията. Тук имот, там ниви, в Кипра къща, в Суворово складове и още една-две къщи, Варна – също къща, бизнес здрав и сигурен, як мениджмънт и всякакви контакти, съдружия ….те това е бил живота им. През 1927 година се ражда баща ми Донко и освен месенето на десетки фурни хляб за аргатите на дядо, гледането на къщните добитъци и домакинството  баба станала и мама. Добра, пъргава, повратлива, вярна съпруга на дядо още откогато й е бил млад и влюбен мъж. Помня го огромен в детските ми очи, влачеше тромаво крака, беше подчертано интелигентен за статуквото на селянин от Козлуджа- така се казвало тогава селото ни Суворово.  Минаваше за богаташ.  Пред къщата ни имаше постройки, които са били само част от яйчарските му складове, които са били само част от разнородната му работа, която е била най-вече търговия и предприемачество.  Плащал на десетина работници, за да му сортират и подреждат в картони яйцата. Е, не неговите, разбира се, бил е търговец, както споменах, не само производител.   За неговите „мъжки времена“ знам, че е бил тежкар, впечатлителен , напредничав, умеел е да предизвиква респект у всички в околията, успешно е въртял бизнес с наши, турци, цигани и гърци. Майка ми разправя, че и булките въртял, а баба ми най-вече. Тя имаше шило в дупето или кукувиче перо, както казват. Ще повторя, че беше кръшна за годините си и реакциите й бяха светкавични. Докато я видя до печката, тя вече се е совнала в градината да набере  „майданоз“ или джоджен, само че му казваше гюзум. И вилиците й бяха фъркулици, и на кърпите за бърсане на ръце, които поставяше на масата при всяко хранене им викаше „печатки“. Аз и досега си мисля, че тя бе сътворила тази дума, защото кърпите кърпите всъщност бяха мястото, където всички ние оставяхме мазни печати от устни и ръце. Докато манджите й къкреха, тя между другото нахранваше хайванчетата, прибираше с голи ръце фъшкиите от пътя, защото конски такива смесени с глина правят чудна хигиенична замазка за стени. Честно казано, беше доста загубена откъм знания и дипломация и като кажеше „вечик ни мой“, значи това си беше. Боже, как приличам и на нея!  Казват, била проклета гъркиня, ама аз като нямам лоши спомени…  Само като попорастнах не даваше да играя до късно в махалата, щото всичките момчетии били „уйнтии“ и кой знае какво щели да ми сторят. Тя не знаеше, че аз от невръстна още се бях влюбила в Митко Пенев от горната махала и си го обичах по принцип. А пък той като разбра,закъсня , че даже не ми беше интересно да разговарям с него.  Ей така изконсумирах първата си трепетна ,селска, ваканционна,прашна, детска любов, която премина в игри на челик и сопа, кокънца и да бий да бий, в катерене по хорските череши и разходки до центъра на селото  за по едно байкалче с жълта лимонада.  Или сладолед – млечен, истински, с яйца …

Баба месеше тестени чудесии изключително атрактивно и с бясно темпо. И как да е иначе, като е месвала и опичала по 4-5 пещи хляб, за да нахрани жътварите, които дядо е наемал в усилното лято. Дядо Васил Ковачев е завършил Търговска гимназия и почеркът му беше красив, ситен, артистичен. Едно време даже и ние сварихме да учим краснопис.  Разправят, че като го видели да се задава в чаршията, по-младите отдалеч сваляли калпаци и фуражки, за да кажат почтително „Добър ден, чорбаджи Васил“ и да ги мачкат в ръце. Капите, всъщност.  Той е човекът, който с парите си купил двуетажна къща в сърцета на Варна, за да не се притискат двамата му сина по квартири докато учат в града и ергенеят.  Е…ати пича!

Явно ще да е бил мъжкар, но аз го помня като моя дядо, дето е огромен, тътри грамадни сандали  или гумени цървули, докато е при животните. Говори само едни такива умни неща, чете вестник „Работническо дело“ открай докрай вечер в леглото. С гръмлив на моменти глас и доста остър поглед. Ловец – от местната дружинка и с пушка, която застрашително висеше на пирон под строга забрана да се доближава дори. Цял живот той съди някого и нещо. Времената бяха немирни и не случи промяната, та всичко му взеха. Стана редови кооператор , това го събори във всеки смисъл на думата, та затътри съвсем сандалите и някак очите му угаснаха.  Дойдеше ли във Варна  веднага на аудиенция при адвоката Суржон- арменец някакъв.  Ще да е бил хитряга, щом дядо му беше клиент а техните нескончаеми дела не водеха почти доникъде. Човек, който е наченал делфинолова  по Черноморието, който е разполагал с гемии, мелници, имоти, стотици декари ниви в черноземната Добруджа, складове и кой ли да каже още какво… Този човек остана с баба,цветята й, вкусната едра караджейка над клозета и добитъка. Имахме животинки в двора и един път, помня, нещо се разболяха. Дойде един нафукан ветеринарен лекар с черни дрехи и черна докторска чанта. Черен файтон с два коня впрегнати, че какви ли пък бяха и те на цвят?  Влезе тази черна внушителност в двора ни, ще да е стреснала конете някоя от пуйките там, та като се вдигнаха те на задните си крака, зацвилиха и повиха файтона, та като викнаха всички , уж да ги успокоят.  Ревнах и аз от страх, малка ще съм била- най – много на 4-5 години…  След това дойде ерата на Пенчо- катъра.  Дядо си го обичаше и сутрин го привикваше още от стаята по име. Пенчо изпръхтяваше доволно от дама и това си беше сърдечен кънекшън.  Радвахме им се всички. Този катър беше кротко добиче, послушко, въртеше бая лъскава задница, шляпаше с дългата опашка мухите, често и мен през лицето,качена на каруцата и с юздите в ръце.  Понякога дядо ме водеше в гората, той май също като мен обичаше тези разходки. Водеше ме из разкошни поляни , през сенчести коловози , намираше ми дренки, лешници или диви ягоди. Показваше ми всичко, що е красиво и поучително.  Беше тихо, боже мой, колко тиха и спокойна беше гората!  Я бръмне нещо, я се спотаи когато минаваме с каруцата.  В една колиба на ловците  намерихме букети от диви ягоди.  Бяха навързани с дръжките нагоре на гредите, висяха тежко и още по-тежкарски ухаеха …на диви ягоди.  Пенчо пък хрупаше лукчета, дядо го беше научил. Още като усетеше развиването на бонбона от хартията, бърните му се повдигаха, за да оголят здрави и жълтясали зъби, след това поемаха лукчето , за да последва гръм и трясък от хрупането.   Ами овцете?  Те бяха в обора заедно с полозите на патките и  събираха глави и гърбове, наведени, притаени, над тях тъпо и грациозно патките мътеха.  От време навреме овцете ближеха големите камъни от сол, правеха в тях дупки и фигури с особено, сюрреалистично излъчване.  В сумрака ме дострашаваше понякога от тях, че приличаха и на черепни очни кухини.  Бяха странно синкави и плътни, не ги свързвах с нищо земно и хубаво.  Предпочитах да се ровя в овцете и да ги блъскам насам-натам, да гледам как те не реагират и само се престрояват, аз пак ги блъсках и те пак се престрояваха, навели предъвкващи глави.  С  братовчеда Веско, по-малък с малко от мен, им дърпахме опашките, жилави такива, рунтави, надничахме и под опашките, за да се изумяваме всеки път как от тези задници може да излизат такива съвършени топчета и какво общо имат те с тревата, що я пасяха овцете.  Баба Керана доеше приседнала на малко столче.  Често тези така наречени барабонки попадаха в разпененото мляко, гъркинята откачаше всеки път еднакво, пустосваше „мръсните долни“ животинки, обираше скорострелно с млечни пръсти акитата , трясваше ги настрани , за да продължи да дои и нарежда вкиснато, защото иначе на кого така да се злоби.  Дядо я държеше здраво за юздите и не й даваше да си изтърва току-така нервите.  Като се прибереше от двора с калните галоши, сядаше на стола пред вратата на къщата.Тя, коленичила, го събуваше  тихомълком и чистеше до основа топузите от кал и сламки.  Ако нещо му рече напреко, най-много той да й викне, че е долно животно, а тя да  отчете упрека примирено с мъничко страх :  „Нидей , бе, Василе“. Това си беше неговата агресия и нейната отдаденост.  Как да е иначе, беше едър и вече болен човек, не можеше да се навежда и ако не е Керана да се свитка около него, кой тогава…  Ядеше бавно и отгоре си – тоест не се навеждаше напред, трудно ще да му е било.  Всичката и всякакъв вид храна трябваше да измине пътя от чинията през лъжицата и масата до устата му, не без последствия.  Баба го бършеше и следеше, винаги готова.  А за да няма проблеми с трохите, които неизбежно се нарояваха под масата, беше си измислила едно тънко платче, постилаше го преди всяко ядене под него, а след това го изтърсваше на кокошките отвън.  Затова чергите й бяха чисти.  Къпеше ме в дървено корито, проядената дървесина се ронеше в сапунката, после с тази вода припираше някоя дрешка и си беше хигиенистка по изискванията на тези времена.  Естествено, переше с безумно грозния домашен сапун, който пък се пенеше много и миришеше на евтините одеколони от селския хоремаг.  Говореше не особено правилно и в странно сегашно време за която и да е случка, когато и да се е случила. Станеше ли темата по-пиперлия, отсичаше „Ушак вар“ – или нещо подобно. А когато  приказките ставаха небивалици , тя извиваше интонация : „Шиматааа“ .

Беше останала сама на село, дядо почина сравнително рано от инфаркт.  Както ял, така заспал.  Той поначало сядаше на леглото, като хапва, а след това директно си полягваше за почивка.  Баба даже не съзнала, че си е отишъл, говорила му до последно. На погребението дойде и ловната дружинка. Всичките с пушки през рамо придружиха Васил Ранков за последно. Някой изкомандва и проеча залп . Като за последно.Помня ясно това –  баба не издържа и зави : “ Василе ,това ли беше, Василе!“ Как ми се иска да прозвучи бодро и да е поне малко смешно, но нещо не върви . Това било.  И понеже и на него приличам, мечтая си за един такъв внезапен сън.  Както казвам уж на майтап – искам си инфаркта!

Та баба само като видеше, че лека кола спира пред вратника, веднага включваше всички възможни котлони.  И докато ние кажем „Добър ден“, отидем да откъснем нещо свежо, прясно и екологично съвсем съвсем чисто, нареждаха се мигом чинии според броя на гостите, всяка с кисело мляко в средата.  Яйцата врат в солената вода, следва „дупчента“ лъжица, „джъзването“ с олиото и червения пипери ето ти тебе манджа за гостите! На масата се изважда всичко, което е за ядене в къщата и софрата е готова!  После започваха глезотиите на баща ми : „Мамо, направи ни нещо тестяно.“  Баба вади нощвичката, казваше й нощовата, тя си е с брашно пълна, дежурна, трясва вътре каквотно трябва и почва да меси.  Тъкмо замесила и приплясква тестото, татко се обажда : „Ама аз исках питки с резец“ .  Хайде пък сега точилката ще играе… Така по кафяно време на масата се дослагват  неговите питки, нейното сирене със следи от цедилката, мед, разните сладка.

Вдясно цветята й, отгоре асмата, отпред вратника и току мине някой комшия, поздрави издалеч.  Ако пък е черната Кера, баш комшийката и приятелката, ще дойде и ще се ухили, пъхнала ръце под престилката, придръпва напред кърпата, после назад, за да оправи прическата и двете тънки плитки.  Очите шарят за повече информация,леко по Чудомировски,  хлапетата бягаме от нея, че ни щипе по бузите до червено. Поднася баба ми, а тя хич не й се вързва, току носи още нещо на масата, дига и слага, сакън да не останем гладни и жадни…

Баба ми – гъркинята, инатестата и урсузеста Керана .  Що пък да не приличам на нея, но ще ми писне да живея, че 93 е внушителна сума за живот , живеене и живуркане.



Want to say something? Post a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *